Големият смисъл на малките неща в живота!

Той не знае, кога се е родил и дали въобще някога се е раждал, или винаги е бил такъв, какъвто е сега. Той разбира какво е да виждаш и чуваш. Той вижда, чува и същевременно знае всичко за всички. Единствено само времето Му е непознато, затова и са Го нарекли безсмъртен. Само че, това не Неговото е име.

Наричат го още всевиждащ, всечуващ, назовават Го с много имена. Единствено инстинското Му име не знае никой, макар че не спират да Го призовават всеки миг. А Той чува всички, вижда всички, познава всеки. Той винаги е някъде близо до нас.

Никой от живите не е виждал лицето Му. А Той — ето какъв е Той: всеки ден, всеки миг някого спасява. И всеки иска, Той да се вслуша именно в неговата просба. Затова онова, което може да се изпълни, Той го изпълнява. И Го наричат всемогъщ.

Но ето, веднъж Му се стори, че нещо е пропуснал да види, да чуе, да узнае, че нещо е проспал. Виждаше Му се странно, защото Той никога не спи, просто няма време за сън. Какво да се прави? Нали за Бога времето изобщо не съществува.

Той погледна в огледалото и то се разпадна, докосна се до вейката и тя изчезна. Бог се огледа наоколо, в един миг видя всичко. Всичко беше такова, каквото и преди: и утрото, и вечерта, и земята, и водата, и небето — всичко, което Той безкрайно обичаше и всичко, което Му отвръщаше със същата неизмерима любов. И все пак, нещо се беше променило, Той знаеше това, но… предпочиташе да не знае. Виждаше го, но Му се искаше, да не вижда… Така се получаваше винаги, а не трябваше да предприема нищо, защото всичко наоколо, освен Него самия, имаше отредено време. Ето и сега това отново се случи. Далече, далече и същевременно съвсем близо до Него заспа едно малко момиченце. То заспа тихо, толкова тихо, че все още никой освен Него не бе разбрал, какво се е случило, нито лекарите, нито медицинските сестри, нито дори майката на детето. А Той много обичаше това момиченце, обичаше разбира се и лекарите, и болногледачките, и майката. Но момиченцето обичаше повече от всички, съжаляваше за него повече от всички, защото сега единствено на него времето му свършваше. Да свършваше… В такива случаи Бог се отнасяше към нещата съвършено спокойно, но ето, че хората, уви, не можеха да го приемат… За Него нямаше нищо невъзможно, нямаше нещо, което сега да го спре, да пожали момиченцето.

И  Той я съживи, постави в ръката й най-любимата играчка и едва чуто прошепна в ушенцето на детето: „Не се притеснявай за Мен! Аз всеки ден върша това. Живей…“

Тази сутрин никой така и не разбра, че там — в креватчето вместо момиченцето, в неговия облик се намира Този, Който не знае нито времето, нито Своето име. А малкото момиченце е живо. Сега то вижда всичко, чува всичко и познава всички. И най-важното, винаги ще помни и обича Онзи, Който остана в креватчето вместо него…

Елдар Ахадов

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: