Майка ми и баща ми се канеха да празнуват 50-та си годишнина. Майка ми се обади страшно развълнувана.
– Той ми подари дванайсет бели рози!
Звучеше като гимназистка, която току-що са поканили на абитуриентски бал, бърбореше за това колко се радвала, колко била доволна и щастлива.
Тази годишнина ми разкри една страна от живота на моите родители, която не познавах. На венчалните им халки например е гравиран един и същи стих: „Изпращам ти кремаво бяла роза“ Това ми го каза баща ми един ден в кухнята, а майка ми възкликна: „О, Джон“ сякаш искаше да го спре. А баща ми отвърна: „О, Клеър“.
Родителите ми си бяха такива в отношенията си, никога не ги демонстрираха. Никога не са проявявали сантименталност пред нас, децата. Това, което ние виждахме бяха двама приятели, един екип.
– Помниш ли стихотворението? – попитах аз баща ми онзи ден в кухнята, докато разглеждах халката му под лампата. Той ме погледна, пое си въздух и започна да рецитира „Бяла роза“ от американския поет от ирландски произход Джон Бойл О’Райли. Нито веднъж не се запъна; сякаш от половин век насам си го беше рецитирал на ум всеки ден.
– „Червената роза мълви с шепот страстен, / Бялата мълви любовна песен“ – поде той.
Майка ми понечи да го прекъсне:
– О, Джон!
„О, червената роза е орел властен, / Бялата е гълъб нежен.“
– О, Джон! – рече пак майка ми и излезе.
„Изпращам ти кремаво бяла роза / С листец едва заруменял и свеж – продължи той, както бе застанал до мивката. – Защото и на любовта най-мила и свята / По устните трепти страстен копнеж“
Баща ми спря.
– Не е ли прекрасно? – усмихна се той.
Отидохме да намерим майка ми, която седеше в хола, скрила лице в ръцете си.
– Прекрасно е! – обърнах се аз към нея.
– Кара ме да се чувствам неловко – рече тя.
Тя бе жена, която в младите си години никога не бе виждала щастлив брак и не разбирала защо хората толкова го желаят. Вместо това тя си представяла как ще стане учен литературовед, специалист по Чосър. В колежа срещите с момчета й се стрували умерено интересни. Но ето че се запознала с баща ми.
Той бил най-достойният мъж, когото била срещала. Именно мъжът, а не брачната институция я привлекли. Минала под венчило, както по-късно ни разказа самата тя, сякаш скачала от висока скала.
През първата година след сватбата им баща ми заминал на война. Майка ми била бременна в петия месец и изпитвала ужас. Родила бебето и зачакала. От време на време ядяла шоколадова мелба с ядки, за да сгрее сърцето и душата си.
Баща ми се върнал, казал „здравей“ на седеммесечния си син и заедно с майка ми скоро си купили къща. След това им се родила дъщеря, после още една дъщеря, а накрая аз.
Още от малка виждах, че моите родители не са като другите. Татко предпочиташе да прекарва време с мама вместо да играе на боулинг в мъжка тайфа. А когато него го нямаше, тя не въртеше очи и не шегуваше за сметка на мъжа си, както правеха другите жени. Вместо това казваше:
– Трябва да знаете, че той никога не ме е разочаровал.
По случай 50-та годишнина от своята сватба родителите ми организираха подновяване на брачния си обет в църква. На ритуала присъстваха 75 души. Докато повтаряше брачната клетва, баща ми се задави и се наложи да млъкне за малко. Майка ми произнесе своята с такава страст, с каквато никога не я бях чувала да говори. С поглед, впит в неговия, тя заяви:
– „… и за цял живот“
След церемонията имаше голямо тьржество, на което баща ми целуна майка ми и рече:
– Добре дошла във вечността.
През повечето време тя мълча, каза само:
– Това е най-щастливият ден в живота ми. А след това добави:
– По-хубав е от деня на сватбата ни, защото сега знам какво следва!
Джийн Мари Ласкас
Из „Пилешка супа за женската душа“
Вашият коментар