Големият смисъл на малките неща в живота!

Чуй ме, сине. Аз ти казвам тези думи, когато ти спиш; сложил си твоята малка ръчичка под бузата, а светлите ти къдрици са залепнали върху потното ти челце. Аз се промъкнах сам в твоята стая. Преди няколко минути, когато седях в библиотеката и четях вестника, ме заля тежка вълна на разкаяние. И дойдох до твоето креватче със съзнанието за своята вина.

Знаеш ли за какво си мислех, сине? Аз си изкарах върху теб своето лошо настроение. Скарах ти се, когато се обличаше, за да отидеш на училище, понеже ти едвам-едвам допря до лицето си мократа хавлиена кърпа. Скарах ти се, че не си си изчистил обувките. Сърдито ти викнах, когато хвърли нещо от дрехите си на пода.

На закуска също се заяждах с теб. Ти си разля чая. Ти лакомо гълташе хапките. Ти седеше с лакти върху масата. Ти прекалено дебело си намаза филията с масло. После, когато тръгна да си поиграеш, а аз бързах да хвана влака, ти се обърна, помаха ми с ръка и ми извика: „Татко, довиждане!“, а пък аз свъсих вежди и отговорих: „Изправи си раменете!“

След това, в края на деня, всичко започна отначало. Вървейки към къщи, аз те видях, когато застанал на колене, ти играеше на топчета. Чорапите ти имаха дупки. Аз те унижих пред твоите приятели, като те заставих да вървиш пред мен към къщи. Чорапите не са евтини и ако ти трябваше да си ги купуваш със собствените си пари, щеше да бъдеш по-внимателен! Можеш ли да си представиш, сине, че това го каза твоят баща!

Помниш ли как ти влезе в библиотеката, където аз четях – плахо, а в погледа ти имаше болка? Когато те погледнах разсеяно над вестника, раздразнен, че са ми попречили, ти нерешително застана до вратата. „Какво ти трябва?“ – попитах аз рязко. Ти не ми отговори нищо, но поривисто се хвърли към мен, прегърна ме и ме целуна. Твоите ръчички ме стиснаха с любовта, която Бог бе вложил в сърцето ти и която дори моето пренебрежително отношение не бе могло да пресуши. А след това ти си отиде, тропайки с крачета нагоре по стълбата.

Та така, сине, скоро след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, отвратителен страх. Какво направи с мен навикът? Навикът да се заяждам, да мъмря — такава бе моята награда за теб, за това, че ти си малко момче. Наистина не може да се каже, че не те обичах, цялата работа е в това, че аз очаквах прекалено много от младостта и те измервах с мярката на моите собствени години.
А в твоя характер толкова много е силното, прекрасното и искреното. Твоето малко сърце е толкова велико както е изгревът над далечните хълмове. То се прояви в твоя стихиен порив, когато ти се хвърли към мен, за да ме целунеш преди да отидеш да спиш. Нищо друго днес няма значение, сине. Аз дойдох до твоето креватче в тъмното и засрамен паднах на колене!

Това е слабо изкупление. Аз знам, ти не би разбрал тези неща, ако ти бях казал всичко това, когато се събудиш. Но утре аз ще бъда истински баща! Аз ще ти бъда другар, ще страдам, когато ти страдаш, и ще се смея, когато ти се смееш. Аз ще прехапя езика си, когато той е готов отново да изрече ядосани думи. Аз постоянно ще си повтарям като заклинание: „Той е само момче, едно малко момче!“

Страхувам се, че мислено аз виждах в теб възрастен мъж. Сега обаче, когато те гледам, сине, как уморено си се свил в креватчето си, аз разбирам, че ти си още дете. Едва вчера ти беше в ръцете на майка си и главичката ти лежеше върху рамото й. Аз изисквах от тебе много, прекалено много…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: