Големият смисъл на малките неща в живота!

Prikazno.com

Блогът  вече се намира на  www.prikazno.com. 

Очаквам ви!

Обичам го!

Светлината от уличната лампа се прокрадваше през прозореца.
– Какво стана по пътя? – попита Сянката
– Срещнах различни хора…помогнах на много от тях… болеше ме с тях… обичах с тях… изгубих много от тях.
– С теб какво се случи? – попита Съдбата. Силуетът и потъна в най-тъмния ъгъл на стаята.
Вървях…губих се…намирах…срещнах НЕГО – отвърна момичето гледайки към прозореца. – Той искаше да вървим заедно по пътя…да сме заедно.
Тишина…само шумът от стенния часовник и напомняше, че не е сама…
ОБИЧАМ ГО – гласът й сякаш разцепи тишината. – Боря се със себе си… с природата си… помагам на хората… те вярват в мен, но самата аз имам нужда от помощ… обичам… нещо умира в мен всеки път когато го нараня… а той ми вярва… на инат ми вярва… и ме обича. Искам го….

Расли някога на едно клонче две листенца. Те се познавали още от малки, от деца били неразделни. Съдбата на листенцата е такава, че отредено ли е да са заедно, остават така за цял живот. И не могат да се движат и да избират къде да отидат…
Минало време и листенцата пораснали. И както се очаквало и както обикновено става, двете листенца се влюбили едно в друго. Любовта им била силна и искрена и нямало по-голяма любов от тяхната на света. Те двете били родени едно за друго, били щастливи и завършени…
Но любовта им била толкова голяма, че всяко едно от тях се опитвало непрекъснато да покаже на другото колко много го обича и че не може да живее без него и любовта му. Всичко било прекрасно и за двете листенца не можело да има по-голямо щастие на света…
Всичко това продължило дълго време. Един ден едното листенце, за да докаже на другото, колко много го обича и като обещание, че това ще продължи цял живот, изрязало част от себе си във формата на сърчице. Така то пожертвало целостта си и почувствало силна болка. Но увереността му, че постъпва правилно била толкова голяма, че то я пренебрегнало. След това великодушно подарило частта от себе си на другото листенце.
Другото листенце приело подаръка. То оценило жеста, но не му било достатъчно само да получи, искало и то да направи нещо в замяна. Тогава решило да направи жест по-голям и красноречив, който да докаже, че неговата любов е още по-силна и истинска. Не можело да измисли нещо по-оригинално, затова решило също да изреже от себе си парченце под формата на сърчице. Но за да докаже, че обича повече, изрязало по-голямо сърчице в гърдите си.
Така всяко едно от листенцата загубило целостта си и имало дупчица в гърдите си. Но в същото време то притежавало част от същността на другото. Въпреки това, всяко едно от тях започнало да се чувства странно и незавършено. Но и двете не смеели да признаят едно пред друго, как се чувстват и че може би са допуснали грешка. Всяко от тях се опитвало да постави подаръка, който било получило, на мястото на собствената си дупка, но имало разминаване и двете съжалили за това което са направили. Преди нещата били много по-добри. Всяко искало нещата да се върнат обратно и осъзнало грешката, която допуснало, но нищо вече не можело да се направи.
Тогава листенцата разбрали, че Любовта няма нужда от доказване. Че когато я притежаваш трябва да си много внимателен, защото лесно можеш да я загубиш. Че понякога и най-добрите намерения могат да унищожат любовта…
Листенцето с по-малка дупка и по-голямо сърце след време решило и пришило сърцето върху празнината си. Кръпката била грозна, не пасвала на мястото и то така и никога не почувствало тази кръпка като част от себе си. И макар, че все пак успяло някак да прикрие дупката си, то никога повече не станало цяло и завършено…
Другото листенце взело по-малкото сърчице и го поставяло в дупката на мястото на сърцето си, но то все се провирало и падало. Листенцето пак опитвало, но сърчицето пак преминавало през отвора и така продължавало своите отчаяни опити, но никога не успяло да възвърне целостта си. И отношенията между двете листенца никога не станали както преди. Листенцето с по-малкото сърчице обвинявало другото, че не го обича достатъчно и така любовта си отишла завинаги.
Двете листенца прекарали остатъка от живота си слети и същевременно обвиняващи се едно друго. И най-накрая им станало ясно, че любовта не обича да бъде сравнявана и да се съревновава. И трябва да обичаш когато си цял и завършен, а не поради това че искаш да прикриеш някаква празнина в себе си. Любовта изисква двамата да се раздават докрай без да мислят колко да дадат, защото има ли неравенство, любовта е наранена. И никога, когато получиш любов, не се опитвай да доказваш, че твоята любов е повече, защото ако мислиш, че даваш повече любов отколкото получаваш, в сърцето ти ще се отвори празнина и с нищо не ще можеш да я запълниш…
И от тогава, та до ден днешен, при всяка любов, листенцата-хора издълбават по едно сърчице в себе си. Отначало хората са цели и завършени, и колкото повече време минава, толкова по-пробити и разкъсани стават. Когато и последното сърчице, което могат да изрежат в гърдите си разкъса целостта им, те се превръщат в прах и разкъсани ненужни парченца, които тъжно падат на земята…

Когато тръгваш на път,тръгни с някой,който може да те провокира да дадеш най-доброто от себе си,дори и повече.

Някой,който няма да се откаже пред трудностите и изпитанията и ще те подкрепи в пътя ти,дори този път да е до края на света.

Някой,който би приел и най-лудите ти идеи и би обсъдил с теб своите.

Някой,чието присъствие е достатъчен стимул да преоткриваш света и себе си,да твориш и да търсиш отговори и въпроси.

Някой,пред когото не се притесняваш да бъдеш наранен,слаб,изморен,без грим и прическа…да бъдеш себе си с всичките недостатъци и особености.

Някой,на чието рамо можеш да поплачеш в мигове на болка,пред когото можеш да танцуваш в мигове на радост,някой,който може да те накара да спреш дъха си,виждайки изгрева,отразен в очите му.

Когато тръгваш на път,тръгни с някой,на когото вярваш достатъчно,за да му повериш живота си.

 

При 21-часовия си престой на луната в компанията на Бъз Олдрин, Нийл Армстронг няколко пъти повторил „Честито, господин Липински“.

Никой не разбрал какво има предвид. От центъра в Хюстън го попитали какво говори, но той се правил, че не ги чува. В последвалите интервюта няколко пъти бил запитан какво казва, но нямало отговор.

Няколко години по-късно Армстронг разкрил загадката:

„Когато бях малко дете, играех бейзбол и топката отиде в двора на съседите. Прескочих оградата, за да я взема. Чух съседите как се караха. Госпожа Липински викаше на мъжа си: „Орален секс? Искаш орален секс? Ще получиш орален секс, когато съседското хлапе стъпи на луната!“.

Честито, г-н Липински!

 

В стаята на четвърти клас всички пишеха.
Пишеше и учителката.
Пишеха изречения, които започваха с
“Не мога”:
“Не мога да ритна топката по-далеч.”
“Не мога да го накарам да ме хареса.”
“Не мога да направя десет лицеви опори.”
“Не мога да прескоча тази ограда.”
“Не мога да накарам майка му да дойде на родителската среща.”
“Не мога да накарам момчетата да използват думи вместо юмруци.”

В края на часа всички сложиха своите “Не мога” в празна кутия от обувки.
Учителката взе лопата и поведе своя четвърти клас към близкия парк.
Започнаха да копаят. Готвеха се да погребат своите “Не мога”.
Положиха кутията от обувки на дъното на изкопаната дупка. Покриха я с пръст. Учителката заговори:

– Деца, хванете се за ръце и наведете глави.

Децата се подредиха около пресния гроб, образувайки кръг с наловените една за друга ръце. Наведоха глави и зачакаха надгробното слово на своята учителка.

– Приятели, днес сме се събрали, за да почетем паметта на изречението “Не мога”.
Докато беше на земята, то докосваше живота на всеки от нас. За съжаление, то беше произнасяно във всички обществени сгради: училища, общински и държавни заведения и дори в парламента. Днес ние осигурихме за “Не мога” място за вечен покой. Написахме епитаф на надгробния му камък. Той бе надживян от своя брат “Аз мога”. “Аз мога” не е толкова забележителен и могъщ като “Аз не мога”, но с ваша помощ един ден той ще оставя по-значителен отпечатък в живота.
Нека “АЗ не мога” почива в мир и нека всеки от вас, които присъствате на неговото погребение, вземе живота си в ръце и продължи напред без него.

Всеки четвъртокласник бе написал своето “Аз не мога”, беше го погребал, беше чул надгробното слово на своята учителка. Върнаха се в класната стая и направиха бдение.
Поле отпразнуваха края на “Аз не мога” с пуканки, сладкиши и плодов сок. Направиха надгробен паметник от картон и написаха “Аз не мога” и под него: “Почивай в мир”. Поставиха и датата.

До края на учебната година картоненият паметник остана да виси над черната дъска. Макар и рядко, някой казваше: “Аз не мога…” Тогава учителката мълком посочваше паметника на погребания “Аз не мога” и ученикът започваше изречението си отначало, сега вече с “Аз мога”. Така за всеки от учениците на този четвърти клас “Аз не мога” умря завинаги и животът им и до днес преминава без него.

/ Из “Пилешка супа за душата” /

Той не знае, кога се е родил и дали въобще някога се е раждал, или винаги е бил такъв, какъвто е сега. Той разбира какво е да виждаш и чуваш. Той вижда, чува и същевременно знае всичко за всички. Единствено само времето Му е непознато, затова и са Го нарекли безсмъртен. Само че, това не Неговото е име.

Наричат го още всевиждащ, всечуващ, назовават Го с много имена. Единствено инстинското Му име не знае никой, макар че не спират да Го призовават всеки миг. А Той чува всички, вижда всички, познава всеки. Той винаги е някъде близо до нас.

Никой от живите не е виждал лицето Му. А Той — ето какъв е Той: всеки ден, всеки миг някого спасява. И всеки иска, Той да се вслуша именно в неговата просба. Затова онова, което може да се изпълни, Той го изпълнява. И Го наричат всемогъщ.

Но ето, веднъж Му се стори, че нещо е пропуснал да види, да чуе, да узнае, че нещо е проспал. Виждаше Му се странно, защото Той никога не спи, просто няма време за сън. Какво да се прави? Нали за Бога времето изобщо не съществува.

Той погледна в огледалото и то се разпадна, докосна се до вейката и тя изчезна. Бог се огледа наоколо, в един миг видя всичко. Всичко беше такова, каквото и преди: и утрото, и вечерта, и земята, и водата, и небето — всичко, което Той безкрайно обичаше и всичко, което Му отвръщаше със същата неизмерима любов. И все пак, нещо се беше променило, Той знаеше това, но… предпочиташе да не знае. Виждаше го, но Му се искаше, да не вижда… Така се получаваше винаги, а не трябваше да предприема нищо, защото всичко наоколо, освен Него самия, имаше отредено време. Ето и сега това отново се случи. Далече, далече и същевременно съвсем близо до Него заспа едно малко момиченце. То заспа тихо, толкова тихо, че все още никой освен Него не бе разбрал, какво се е случило, нито лекарите, нито медицинските сестри, нито дори майката на детето. А Той много обичаше това момиченце, обичаше разбира се и лекарите, и болногледачките, и майката. Но момиченцето обичаше повече от всички, съжаляваше за него повече от всички, защото сега единствено на него времето му свършваше. Да свършваше… В такива случаи Бог се отнасяше към нещата съвършено спокойно, но ето, че хората, уви, не можеха да го приемат… За Него нямаше нищо невъзможно, нямаше нещо, което сега да го спре, да пожали момиченцето.

И  Той я съживи, постави в ръката й най-любимата играчка и едва чуто прошепна в ушенцето на детето: „Не се притеснявай за Мен! Аз всеки ден върша това. Живей…“

Тази сутрин никой така и не разбра, че там — в креватчето вместо момиченцето, в неговия облик се намира Този, Който не знае нито времето, нито Своето име. А малкото момиченце е живо. Сега то вижда всичко, чува всичко и познава всички. И най-важното, винаги ще помни и обича Онзи, Който остана в креватчето вместо него…

Елдар Ахадов